Протестът през погледа на младите - 7 част
В следващите дни ще се опитаме да ви запознаем с различни позиции и мнения за случващото се в страната през призмата на младите. Дали одобряват или не протестите? Дали се припознават в исканията за промяна или точно обратното? Една от нашите най-важни цели винаги е била да даваме платформа на младите хора да изразяват публично своето мнение. Екипът на България на младите не се ангажира с изразените позиции, а е само платформа за изразяване на различни гледни точки от страна на младите.
Седмото ни интервю е с младия активен гражданин Слав Иванов!
Казвам се Слав Иванов и съм посланик на България на младите във Виена. Завърших 91. НЕГ и сега уча във Виенския икономически университет.
1. Протестите от последните месеци са нужно напомняне от българския народ към българския народ и към „политическия елит“, че българите все още имат борбен дух. Ценно е през няколко години колективно да демонстрираме това един пред друг, като в същото време „показваме зъби“ на властимащите. Щом показвам зъби, аз мога да лая. Щом показвам зъби, аз мога да хапя. Колкото е важно за нас да знаем и помним това, толкова е важно и за тях.
2. Бих могъл да предположа какво мотивира другите, но със сигурност знам какво мотивира мен: Последните три десетилетия хиляди семейства са страдали от „плодовете на демокрацията“ в България. Като „елитът“ облагодетелства себе си, той краде директно от народа, но и от неговия потенциал. Родители пращат децата си на запад, надявайки се те поне да се оправят. Бабите и дядовците ни живеят три етажа под прага на бедността. Учителите и лекарите ни трябва да работят на поне две места едновременно, за да получат някакъв нормален доход. Мои приятели бяха пребити и арестувани една конкретна вечер зад едни конкретни колони. Ученици на елитна гимназия, спортисти, отличници, момчета със съвест и чувство за дълг. Тези примери за потенциала на нашия народ вкусиха ботуша пред сградата, в която се определя бъдещето на държавата ни. В крайна сметка излиза, че романтично-славното минало на България в моята глава и огъня на нашите предци са мираж, а сега държавата ни тлее (икономически, социално, морално). Както прадедите ни са имали дълг към нас и затова са се борили и са умирали в името на идеал, така и ние имаме към нашите бъдещи деца и внуци. Протестите започнаха в първия ден на моята карантина. Принуден да седя вкъщи, аз се приготвях за първия ми ден „на свобода“. Бях чакал подобен момент от години. Поръчах си най-голямото и качествено знаме, което успях да намеря, както и „луксозен стругован прът“ за него. От училище бях свикнал да съм знаменосец по събития, затова моето (сигурно старовремско) чувство за дълг към знамето и към България не ме оставяше на мира... а и какво по-важно събитие от това. Предполагам подобни общонародни проблеми с придадени лични нюанси са мотивирали и всички останали.
3. С тъга на душата казвам, че протестите няма да имат преки резултати. Развиха се във време от годината, в което по-голямата част от хората си взимат почивка от всички проблеми, които споменах. Обстановката с COVID-19 също попречи на голяма част от будните българи да вземат пряко участие. Правителството не е склонно на компромиси, но това не е изненада, защото от години виждаме, че народът не му е приоритет. Резултатите ще ги усетим на следващата голяма протестна вълна. Вече няма да си спомняме само за „нощта на белия бус“, ще си спомняме за „щурмът на плаж „Росенец““, „вечерта зад колоните“, за предложението за Велико Народно Събрание и за всички бъдещи и минали публични гаври с нас. Тогава ще си спомняме и друго. „Показахме зъби и лаяхме, не ни се получи. Сякаш е време да хапем...“