Протестът на младите - 6 част
В следващите дни ще се опитаме да ви запознаем с различни позиции и мнения за случващото се в страната през призмата на младите. Дали одобряват или не протестите? Дали се припознават в исканията за промяна или точно обратното? Една от нашите най-важни цели винаги е била да даваме платформа на младите хора да изразяват публично своята позиция. Екипът на България на младите не се а
нгажира с изразените позиции, а е само платформа за изразяване на различни гледни точки от страна на младите.
Шестото ни интервю е с младия активен гражданин Ален Клайн!
През последните два месеца станахме свидетели на многобройни събития от политическия и обществения живот на страната ни, в основата на които продължават да стоят протестите. Каква е твоята гледна точка за тях?
Дълбоко съм обезпокоен от това, че протестите могат да окажат повече отрицателно влияние върху политиката в България, отколкото положително. Това е защото за разлика от много други про-демократични движения в Източна Европа, протестите в България не са достатъчно конкретни в своите искания, нито имат ясен лидер, зад когото хората да застанат. Последиците от това са ясни - множество недобромислещи фигури се опитват да се възползват от недоволството, за да служат на личните си интереси, а предложението за написване на нова конституция има потенциалът още по-дълбоко да дестабилизира интегритета на българската демокрация. С видимото намаляване на протестиращите с изминаване на времето се подсилва и тезата, че протестът не може и не бива да бъде основният метод за изразяване на гражданска позиция. Парадоксът на българската реалност е, че подкрепата за протестите е много висока, но избирателната активност е позорно ниска. Ако българският народ наистина копнее за промяна, то тогава трябва да излезе от манталитета на « съсипаха я тая държава ». Това, от което се нуждаем са конкретни реформи. Поведени от наистина образовани хора. От онези, които много протестиращи обичат да дискредитират в обвинения за “Соросоизъм”, “Либерастия” и “Еврогейщина”. Или от онези, които народът обича са нарича “путьовци” и “лигльовци”. Но за това да се осъществи, хората ще трябва да се потрудят. Да си направят домашното преди да гласуват за някой кандидат и най-вече да излязат от вкъщи в изборния ден. Уви, промяната, за която си струва да се бориш, не е нито интересна, нито бърза. Построяването на дълготрайни институции е тежка и скучна работа, която чисто и просто не може да се осъществи на улицата. Политическата зрялост се изразява в това да осъзнаеш, че демокрация се изгражда в избирателните секции, а не на павирания площад.
Безопасно ли е човек да протестира срещу властта в България и ако не, защо?
Ако говорим за протест срещу властта в буквалния смисъл на думата, под формата да манифестация и блокиране на улици, то тогава да, абсолютно е безопасно. Същестува идеята, че в България протестиращите са жертва на безпрецедентна полицейска репресия, но това е далеч от реалността. Съпоставките са важни - в демократични столици като Лондон или Мадрид по никакъв начин не би било възможно 25 души да блокират ключови кръстовища с палатки по също толкова свободен начин, както се случи в София за повече от месец. Нужно е да погледнем кадри от протести в САЩ или Франция, където полицията не се колебае да арестува протестиращи, които създават безредици или да употребява бомби със сълзотворен газ с цел да разпръснат протестиращите. Подобни неща не се случват в България, даже напротив - тук е напълно възможно простиращите да набият полицай, ако имат достатъчно късмет. Друг много интересен елемент е и факта, че по време на протестите организаторите могат да си комуникират, а дори и да преговарят, с полицията. Диалог между полиция и протестиращи в други държави няма. Съответно заключвам, че в България не само е безопасно да се протестира, а и е по-безопасно, отколкото в много западни страни. Това не значи, че липсват случаи на незаслужена полицейска агресия към някои протестиращи. Даже напротив, има твърде много скандални истории на полицаи, които са се възползвали от ареста на човек, за да го унижат или набият, както в контекста на протестите така и извън него. Това се дължи на други проблеми, свързани със спазването на правата на човека по време на арести. Но това не значи, че в повечето случаи да се протестира на улицата срещу дадено правителство би застрашило живота или здравето на протестиращите, както е в наистина авторитарни страни като Русия, Беларус или пък дори Сърбия.
Множество авторитетни международни медии отразиха протестите в България, а въпросът за тях бе повдигнат и в дневния ред на Европейския парламент. Как би определил реакцията на континента, в съпоставка с медийните канали у нас?
Европеският Съюз отдавна знае, че корупцията в България е много сериозна. Въпросът е защо партията на Ангела Меркел, която е доминираща в Европейската народна партия, продължава да игнорира този факт и не налага никакви условия на България що се отнася до борбата срещу корупцията. Това, което държи България в добра позиция в ЕС, са отличните взаимоотношения между Борисов и Меркел. Няма да коментирам речта на ирландската евродепутатка по отношение на протестите в България, защото не мисля, че точно тя трябва да бъде защитник на българските интереси в ЕС предвид съмнителното и минало и непривликателният ѝ политически профил. Чуждестранните медии, изглежда, вършат работата на българските при отразяването на институционалните дупки в България. Това е добра възможност за придаването на гласност за проблемите в страната и създаване на натиск към партньорите ни да бъдат по-внимателни в отпускането на еврофондове. Що се отнася до протестите, както българските, така и чуждестранните медии ги преувеличават. Можем ли наистина да поддържаме тезата, че протестите упорито продължават 3 месеца като с всяка изминала седмица броят проестиращи пред Триъгълника на властта сериозно намалява? Не мисля. Това върху, което трябва да се фокусираме, е всичко останало, което не са протестите, а именно съсипването на сектора на хазарта за сметка на малките бизнеси, рисковете от нова конституция, некачествените държавни поръчки, абсолютната капитулация на образованието в контекста на дистанционното обучение и още много други. В края на деня всичко опира до българските граждани. Готови ли са те сами да разберат какво се случва в държавата и да променят своите избирателни навици или не? Трябва да спрем да очакваме, че някой отвън ще ни спаси.