Търсене
  • Tsvetomir Nikolov

Образование през монитор - специално интервю


За дистанционното обучение, образованието в България, гражданското участие и гражданската активност, Ви срещаме с Атанас Радев. Той е председател на Студентски клуб на политолога в Софийския университет. Вече трета година учи специалност Политология и се занимавам активно с науката, която изучавам. Както той самият казва, ролята на политолога и хората, учещи социални науки, е много важна, тъй като всъщност те трябва да обясняват какви са всъщност процесите, какво се случва в дадена страна или общности. Би описал себе си така: "Mоето око винаги е обърнато към това, което предстои, към онова, което трбява да направя..."


̶ Какво смяташ за дистанционното обучение? Според теб то ефективно ли е?

̶ Лично от моя опит мога да кажа, че дистанционното обучение е до известна степен ефективно, но това много зависи предвид специалностите, предвид етапа на обучение, защото аз като студент мога да съм доволен в моята специалност, но за колеги, които учат медицина, или колеги, които имат някакви практически задания, които в момента не могат да ги правят вкъщи, за тях не е достатъчно ефективно. Тъй като ние сме специалност, в която главно се изнасят лекции и т.н. и практическите ни задания са свързани с работа на компютър, данни, анализи, четене на допълнителна информация; това, което в много от случаите се случва пред компютъра или с книга, за мен не е проблем дали ще го правя вкъщи, или в университета.

Но от друга гледна точка аз съдя главно от личния си опит. За мен до известна степен не е съотносимо с обстановката, защото, ако кажа, че е ефективно, много хора може да ме погнат за това. В крайна сметка можем да говорим за някаква ефективност, вече когато се натрупа, да се изчислят резултатите от това, което се е случило. Но това вече ще си проличи със самия успех на студенти, ученици. Например, за един първокласник или за ученици в прогимназиален етап на обучение, за тях е доста по-трудоемко. Съществената разлика е, че ние вече сме студенти, имаме си изградени навици на учене и някаква самодисциплина, самоконтрол, докато децата, които са в тази възраст, в начален и прогимназиален етап на обучение, те имат нужда от точно тази роля, когато трябва да бъдат стимулирани да участват, да учат и т.н., тъй като се разсейват, ние също го правим, но именно там се градят тези навици за учене и бих казал, че това много трудно може да се случи онлайн. От гледна точка на технологиите,тъй като в много от случайте някой преподаватели, ученици и т.н. пренебрегват много тези технологии и т.н., но в момента ни се налага в това време, в което живеем, технологиите се налагат в нашата комуникация, в нашата работа, във всичко. така че до това да заклюда дали обучението е ефективно – да, за мен е ефективно, свързано с това, че специалността ми го позволява.

̶ Според теб дали дистанционното обучение би могло да замени присъственото изцяло, или това би могло да се случи евентуално само в университетите, а за училищата да не важи?

̶ Честно казано в училище е малко по-различно, там играе роля и социализиращият елемент – децата се социализират, създават приятелства, общности. Но в университета бих казал, че е малко по- различно, тъй като според мен университетът го позволява до известна степен, тъй като има голяма част лекции и т.н., които наистина го позволяват. В момента при нас се случва точно това – изнася се лекции онлайн и т.н., но липсва тази съществена част, а именно комуникацията, общуването между хората. Тъй като не че ние не общуваме, но ние го правим чрез компютър, чрез лаптоп и т.н., нямаме зрителния контакт, нямаме физическия контакт да комуникираме с други. От тази гледна точка не бих могъл да кажа, че ще бъде заменено напълно.

От известен период от време ние вече сме се адаптирали към това да пазаруваме онлайн, въпреки че го правехме и преди, но сега все повече хора си плащат сметките онлайн, работят онлайн, ние като студенти учим онлайн, както и учениците, поради обстоятелствата. Мисля си, че това е един доста сериозен период на използване на тези технологии точно за това, но не бих казал, че тези обстоятелства ще променят образователния процес в университетите и в училищата. По-скоро бих казал, че могат да предизвикат дебат за това къде трябва да влязат технологиите в самия университет. Ние например в Софийския университет, в Студентския съвет имахме дебати за това как да се проведе самото обучение и така и стана с въвеждането на хибридно обучение в началото на октомври, където ние се редувахме в дни, УНСС също бяха по подобен модел, но те бяха на седмици, а ние на дни - в един ден имаме присъствени лекции, в друг ден имахме онлайн лекции. Така се редуваха дните. Беше съчетано добре. Имахме комуникация с колегите, тъй като и обстоятелствата го позволяваха, което е много важно да се подчертае, виждахме се с преподаватели и т.н., тъй като тук е съществената разлика – няма как да започнем онлайн обучение още като влезем в университета и да сме на онлайн обучение. Виждам сега при колегите ми от първи курс какво се случва. Тъй като те нямат достатъчния опит, все още не са се сблъсквали с академичния живот, и те в момента тепърва изграждат тези навици за учене в академична обстановка, тъй като трябва да отбележа, че има известен между 12-ти клас, средното образование и средното училище. Влизайки вече в университета, академичната обстановка, където наистина трябва много бързо да се адаптираш, ако нямаш изградено критично мислене, навици за учене, самоконтрол, самодисциплина и т.н., това, за което стана на въпрос малко по-рано.

Бих казал, че може да се скучи това да се балансира между традиционното образование. Имам предвид да се изнасят лекции на живо с технологиите, тъй като виждаме, че някои от преподавателите в СУ практикуват това нещо отдавна. Но се случи един казус с професор Мирчев, чиито лекции са записани, могат да се видят в YouTube, други се видяха в едно от предаванията на една от най-гледаните телевизии.

̶ Има ли нужда от реформи образователната система, за да накара учащите се в нея да бъдат по-мотивирани и целеустремени?

̶ Честно казано това е доста сериозен въпрос предвид това какво ние разбираме под мотивация. И много често, когато обсъждаме теми, свързани с образование и гражданско образование, тъй като нашата специалност предполага точно това, че гражданите трябва да са добре информирани за това какво се случва в страната и в света, наша роля и отговорност като политолози е да представяме политическите събития. Виждам, че наистина в голяма част от хората ги няма тези базови неща, свързани с техни права, задължения, познаване например на основния ни закон – конституцията, на това какво се случва с политическата обстановка в страната. Тъй като това ме интересува пряко и имам и наблюдения от това, което се случва. И тук вече аз съм привърженик на тази теза за гражданското образование, за гражданското участие, където реално в тези дисциплини е много спорен въпросът какво да учат учениците, кой да ги обучава и т.н. Свързано е именно с това, което преди малко казах за критичното мислине, за участието – как да участваме адекватно в тези процеси, защото, ако я няма тази осъзнатост, няма как да се окаже положително въздействие върху самите процеси.

И в този смисъл много важна роля играят неправителствените организации, тъй като те са точно този източник на тези знания, които не ги дава самата формална образователна система. Самите неправителствени организации изпълняват ролята на неформалното образование в България.

Това, което мен ме притеснява, е, че няма достатъчно осъзнати и добре изградени принципи и ценности в гражданите – свобода, демокрация, свобода на словото и отчетност, неща, които са важни за процесите. За един политически процес е много важно гражданите да бъдат политически активни, да задават въпроси, тъй като в много от случайте много малко хора си задават въпроса, че в институциите работят хора, като всъщност голяма част от тях са нашите приятели, роднини и т.н. и именно, че самите институции и всичко в самата държава се прави от нас, от гражданите. В този случай, когато ние като граждани не сме достатъчно осъзнати и активни в тази си роля, виждаме, че нещата не вървят на добре. В момента в страната виждаме недоволства и т.н., което е индикация, че има някакъв проблем. Виждаме в различни статистики и т.н. къде е класирана България. Не мога да кажа, че това е поради факта, че гражданите не са активни и страната е в това положение.

Бих казал, че въпросът е доста комплексен и именно в този случай трябва да се инвестира в младите хора, главно в образование и в култура. Това се случва с реформи. За тези реформи трябва да се създаде един консенсус, а и да се зададе много важният въпрос за това, завършвайки учениците 10-ти или 12-ти клас, какви базови компетентнции и какви всъщност искаме да бъдат българските ученици, когато завършват средното си образование; дали ги подготвяме като кадри за пазара на труда; дали ги подготвяме да бъдат активни граждани и т.н. Тук е много важно да се уточни и именно точно това, защото изучават се различни дисциплини, предмети и т.н.

Има постижения, има ученици, които успяват и ни класират на различни състезания – международни и т.н., но бих казал, че те не са мнозинство. Те са малцинство, което се старае да дърпа и останалата част, да мотивира. Това са ученици, които не мога да кажа по какъв начин са мотивирани и кой е изиграл тази роля – дали самият преподавател или семейството.

Ако трябва да бъда точен в моето училище, когато учех, много голяма роля изигра госпожата ми по История. Отново го повтарям това, няма значение, че съм студент, ние се чуваме с нея, поддържаме си контакт. Това е човекът, който ме мотивира да имам толкова висок резултат на държавния си зрелостен изпит, да кандидатствам в СУ и съм имал подкрепа именно в нейно лице. Но там е въпросът, че е много важно самата система да уточни, а и да се зададе важният въпрос, защото образованието е много динамичен ресор, в който винаги има недоволни, винаги има големи изисквания към него, да се адаптира във времето и т.н. Това е трудна по-консервативна система, която трябва в по-кратки времеви отрязък да се адаптира и да се види какъв е резултатът.

Но фактически ние можем да видим този резултат чак след едно поколение, след 12 години. Тъй като, ако направим едни реформи в началното образование, ние ще ги видим чак в края на 4-ти клас, на националните външни оценявания. Така че определено самата система има нужда от реформи, тъй като трябва да се направи важното разграничение, че системата има зададен един хроничен проблем, свързан с делегираните бюджети на училищата и там вече се създава това разграничение на елитните и останалите училища – където елитните училища взимат голяма част, борят се за ученици, а останалите училища приемат ученици, които не са успели да се класират на определени класирания.

Аз лично съм завършил средно училище и бих казал, че средните училища се подценяват наистина много. Средните училища се борят за всеки един ученик, тъй като знаем, че финансирането идва точно от броя на учениците, което в този смисъл определя именно този пазарен механизъм.

По телевизията дадоха училище в едно село, в което учителите режат дърва, още са на печки, топлоотопляват се с твърдо гориво, печките са в класните стаи, дъските са с тебешири. И вече има една голяма крайност от училища, в които си има самостоятелно парно в т.нар. елитни гимназии, и това училище, което поради факта, че не може да върже самия си бюджет, изпада в такова състояние. И то този бюджет се планира на база на броя на учениците. Не можем да сравним броя на учениците в Горна Оряховица и броя на учениците във Варна или в София. Според мен именно там се получава този дисбаланс в образователната система.

̶ Смяташ ли, че всички деца в България могат да получат образование и как би мого това да се случи, ако семейството няма възможността да заплати за необходимите училищни материали, униформа, както и други неща, които са нужни на ученика или студента?

̶ Първо трябва да задам едни параметри – основното образование в България е задължително, от друга гледна точка това, което каза ти за висшето образование – то е от пожелателен характер, свързано е с мотивация и т.н.

Но не това е въпросът. Става въпрос за икономическия аспект – дали учениците и студентите могат да си позволят това. Бих казал, че тук играят и много важна роля доходите и икономическото развитие на страната. Тъй като в този смисъл бих казал, че горе-долу съм запознат с тази тема – деца, които се отглеждат от един родител, дали са разведени, един от родителите е починал и т.н. В този смисъл социалните помощи, които се получават от тези семейства, бих казал, че подпомагат в символичен характер, ако трябва да бъдем точни. Получават се стипендии и различни надбавки, които не постигат желания ефект, тъй като едно дете е с един родител, няма как да се сравни с едно дете, което живее с двама родители и т.н. Вече тук няма значение какво работят родителите – дали е високо квалифициран труд, дали са работници, хора, които ходят на работа някъде или са държавни служители. Това няма значение. Тук се задава съществената разлика в доходите, че един човек не работи. Няма как да се компенсира това нещо по някакъв начин. Единственият вариант в случая, който тук играе, е ролята на държата да подпомогне тези хора, които в този момент, за да се осигури този достъп на хората от определени групи или хора с определен социален статус, да получат достъп до образование, до здравеопазване и т.н.

Не съм запознат точно със статистиките в България, но бих казал, че предимно в определени общности има точно това изключване и децата да не ходят на училище. За мен това е наистина голям проблем, защото освен, че училището дава знания в различни области, училището социализира.

Дори веднъж се бях шегувал с мои колеги, че според тях училището е последна дупка на кавала. Аз им казвам „колеги, важно е от коя страна гледаме кавала – ако го погледнем от другата страна, последнаата дупка става първа”. И в случая, ако разгледаме училището от този ъгъл, училището е градивната единица на едно общество, тъй като там се събират вече не само децата, а в училището се събират три групи. Първо са децата, след това влизат родителите, а след това учителите. В този смисъл виждаме как между тези групи има отношения. И не само в самите отноошения, ами и фактът, че учителите са свързани с това, те са отдадени на една кауза – именно образованието на тези деца. От друга страна родителите са изпратили децата си да учат в училище, както се казва „да станат хора”, да учат, да се запали интересът им въобще към образованието и културата.

Именно, че ако погледнем тази сфера на нещата, можем да си направим бих казал сериозни изводи за това какво се случва в нашето общество. Именно, че самата образователна система трябва да има много сериозни реформи, било то и активност от страна на учители.

Тъй като в момента в борбата с COVID-19 се говори изключително много за лекарите и т.н. Аз не умаловажавам техния труд техния, но в началото се заговори за учителите – да. Но не се говори именно за тези две професии толкова сериозно, предвид факта, че това са едни най-важните професии в едно общество – това кой ще образова нацията и това кой ще лекува нацията.

В момента виждаме, че това е много сериозен проблем. Родители в момента започанха да обръщат внимание на това, което се изучава в училище, предвид това, че някои от децата си стояха във вкъщи. Мисля си, че това на един по-късен етап, когато се успокои обстановката, предполагам, че ще бъде предизвикан сериозен дебат какво учат българските ученици и въобще състоянието на образователнта система, както и това, че няма лекари. Тъй като това, че няма лекари е проблем на самата образователната система, тъй като тези хора, за да станат лекари, излизат от образователната система.

И аз много обичам да казвам, че признавам две професии – едната е учител, другата е политик. Защото, когато имаш добър учител, няма значение в каква област – дали инженер, лекар, икономист, счетоодител и т.н. Когато имаш добър учител, то нещата ще се случат. Но там е идеята, че трябва да имаш добър политик, който да разпредели така финансирането и самия бюджет, че да може този добър учител да успее да достигне до по-голям кръг от ученици, за да успее да мотивира и провокира учениците, до които има достъп.

И тук мога да кажа лично за себе си, много пъти съм си задавал въпроса „откъде ми тръгна този интерес към историята”. Дори вчера си купих 4 книги, които са една поредица, която стана много популярна – историята на Великобритания на Уинстън Чърчил. И си се чудя откъде дойде този интерес към историята. В един момент си спомних, дори го коментирах със семейството ми това, че в 4-ти клас имахме един урок за началото на българско възраждане, за Паисий Хилендарски, за Софроний Врачански, за „История славянобългарска”. Дори си спомням – фонът на страницата беше един син. И от тогава някак си, когато трябваше да се научим урока и да го разказжем, като върна лентата назад ми се получиха някакви проблясъци, свързани в Историята. И вече от 5-ти до 12-ти клас госпожата ми по История направи нещо сериозно в това отношение. Аз много обичам да казвам, че тя даде една искрица, която запали един сериозен пожар в мен, свързан с историята.

̶ Българските ученици са на последно място по цифрова грамотност в Европейския съюз. Какво трябва да се направи, за да се промени това според теб?

̶ Значи в началото, когато започна и самото онлайн обучение, видяхме и заговори за това колко хора в обществото ни нямат достъп до технологии и т.н. Всъщност дори има и такова понятие „дигитално бедни” – хора, които нямат технологии в своя дом. Тук трябва да отбележим и много важния аспект – в училище самите дисциплини, освен ако не се изучават професионално. Имам предвид, ако не са със засилено изучаване, самите дисциплини се пренебрегват.

Дори на мен в училище, честно казано, информационните технологии не ми бяха от любимите предмети. И в много от случайте аз казвах на госпожата „аз ще уча Политология, за какво са ми тези информационни технологии?”, а тя казваше „Наско, не се знае, на теб все ще ти потрябват за нещо – ще имаш да пишеш курсови работи, неща.” Аз отговарях „да, да, аз се спрявям с Word, няма страшно. ”. По принцип ние сме работили в училище с Excel и т.н., но в момента, в който влязох в първи курс и ми се наложи да използвам Excel и други платформи, на мен буквално ми стана лошо, тъй като трябваше в много бързи темпове да уча и да си припомням някои неща, тъй като този предмет наистина го бях пренебрегнал.

Тук трябва да се направи едно важно уточнение, че в самия образователен процес технологиите малко или много отсъстват, всъщност до голяма част. И пак това го казвам, свързано и със самите бюджети, тъй като тези технологии, за да дойдат в едно училище, те първо трябва да имат финансиране, а освен финансиране и мотивация на самия учител да вкара тези технологии в час. Защото, ако си представим, че аз нямам опит с технологии и реша да вляза в час да преподавам, в случая аз няма да вкарам технологии, тъй като не ги познавам, това е материя, която не познавам и в много от случайте някои от учителите не вкарват тези технологии, тъй като има дисциплини, в които е трудно да се вкарат технологии. По-скоро не трудно, а отново идва въпроса до желание, тъй като във всяка една от дисциплините в училище могат да се вкарат технологии и да се използват тези платформи – Kahoot; може да се пусне дори едно клипче в YouTube, което също е използване на технологията, тъй като се използва компютър. Тук е и въпросът дали използваме технологиите на едно по-високо ниво, където например се използват, така си мисля в случая, в математическите и в гимназиите, които са професионално ориентирани към информационните технологии.

Мисля, че имаше такова училище в Бургас, което е точно за дуално образование, дори смятам, че още първият випуск не е излязъл. Едно училище, което е точно свързано с информационните технологии, именно се създаде този хибриден модел, че учениците докато учат са стипендианти, мисля, на определени фирми, но те държат някакви тестове и т.н. И след завършването си на 12-ти клас, те могат да отидат на работа в тази фирма, но те предварително ходят на такива професионални обучения и т.н. именно дефиницията „дуално образование” го предполага.

И тук е въпросът, че самите учителски колективи и самите директори изиграват роля, тъй като в един мотивиран екип и един мотивиран директор това бих казал, че си личи на по-късен етап и върху самото училище.

Според мен в България проблем е мандатността на директорите, тъй като знаем – един директор става директор и той е, както се казва, до живот. Което според мен, тъй като е вкарано дори и в нашия основен закон – във всички институции и т.н., има мандатен принцип и мисля си, че и при директорите на училищата трбява да има мандатност, тъй като те в момента се потвърждават от обществените съвети, обществените съвети подкрепят и т.н. Има възможност за премахване на директори, но според мен, ако има една мандатност, някак си това ще повлияе изключително много и върху политиката и върху управлението на ресурсите на едно училище, въобще и върху самия образователен процес, тъй като в период от 7-8 години може да се оцени вече в дълготраен аспект въздействието на приложените действия от страна на един директор.

След малкото отклонение, по въпроса за дигиталните умения и за това, че сме на последни места в класациите, трябва да кажа, че отново ще се върна на това за икономическото състояние , но и фактът, че освен икономическото състояние играе важна роля мотивция от страна на учителите и това до каква степен трябва да бъдат допуснати технологиите в час. Да се върнем и на по-предния въпрос – дали онлайн обучението може да замени присъствената форма. Трябва да уточня, че трябва да има някаква ясна граница за това, докъде могат да стигнат тези технологии. Тъй като знаем – в много от случайте се използват технологии с проектор, с лаптоп, с презентация, но, ако говорим за това да бъдат използвани технологии на едно по-високо ниво, то трябва да преподават хора, които са наясно с тези технологии и т.н. По принцип винаги има един известен период на адаптация за технологиите.

̶ Задължително ли е младият човек да продължи образованието си след завършване на 12-ти клас или дори след завършване на 10-ти?

̶ Лично спред мен, дори наскоро имах един разговор точно на тази тема, е, че наистина образованието играе много важна роля в развитието на един човек и не само – и върху самия човек и след това той вкияе до известна степен вече в средата, в която се развива и т.н. Когато един специалист, бих казал, и експерт в областта си, иска да е ценен, от тази гледна точка. Друг е въпросът и до каква степен твоят труд, който е по-различно ниво, по-високо ниво на конкурентно способност и т.н., до каква степен е платен. Но в тази връзка бих казал, както казах и по-рано в разговора, че висшето образование е с пожелателен характер, то не е задължително, но във времето, в което живеем, в много от случайте без висше образование независимо в каква област, не сме изгубени, но в зависимост от областта, в която искаме да се развиваме, без образование и да сте специалисти, въпреки че силно казано с висшето си образование ще станем специалист, но много зависи от това колко си мотивиран и искаш да учиш.

Аз няма да забравя наскоро, дори си припомних тази случка, ме попитаха за кандидат-студентските ми изпити и т.н. Стана въпрос за това какво е висшето образование в България. И на въпросния кандидат-студентски изпит в Софийския университет, който беше в края на март 2018г. Тогава след края на изпита отидох да си взема едно кафе близо до Софийския университет и момчето, което ни продаваше кафето, тъй като се бяхме струпали доста млади хора, момчето ни попита: Извинете, Вие на кандидат-студенстки изпит ли бяхте?, аз казвам „Да”, тъй като аз бях и един от първите чакащи. И в този момент момчето започна да говори какво учи и т.н., не мога да си спомня специалността, но това няма значение. Тогава момчето каза един много сериозен мотив, сериозен девиз, че висшето образование в България е такова, каквото сам си го направиш. И тогава аз останах втрещен, казвам си този човек какви глупости говори, как сам ще си го направиш. Не можах да си го обясня тогава, но впоследствие, когато завърших първи курс, втори курс, предстои ми да завърша трети, виждам, че наистина до голяма степен играе именно тази роля на самоконтрола, на самодисциплината, на интереса ти, на желанието ти да учиш, тъй като, ако имаш желание да учиш, ти ще намериш време, ще си намериш допълнителни ресурси да четеш и т.н.

Но пак казвам тук имаме и това важно уточнение, че икономическият статус също оказва много сериозна роля, тъй като аз, ако искам да уча и съм от малък град, където доходите на едно семейство са по-различни, и т.н., родителите няма да могат да издържат студент, било то и ученик, който трябва да учи в училище в друг град, е много трудно и в този случай се налага ученикът или студентът да започне работа, в това няма нищо лошо. Лошото според мен се появява вече в качеството на самите компетентности и знания, с които излиза самият студент или ученик, защото, като погледнем от тази гледна точка, отново се връщам на тази рамка, че икономическият аспект и икономическият статус играят, ако не важна, то сериозна роля в това да се търси култура, образование и т.н. В този смисъл, ако именно отсъства тази сериозна роля на икономическия статус и доходите, се появяват тезипомощи от страна на държавата, които да осигурят този достъп до образование, култура и т.н., но пак не е достатъчно, не могат да осигурят нормално протичане на тези процеси и в този смисъл искам отново да подчертая това за икономическия аспект, който си има доста предисловие, но да не изпадам в конкретика.

̶ В България има различни организации на ниво университет и училище като Студентски съвет, различни клубове, училищи парламенти, Млад кмет, Млад омбудсман. Смяташ ли, че с тези структури младите хора успяват да изразят мнението си активно, то да бъде чуто от по-възрастните и по този начин да представят това, което те мислят и искат?

̶ На национално ниво си има Министерство на младежта и спорта, после на регионално и местно нива си има такива структури, които се занимват с младежките политики, с младежките проблеми и т.н.

В този смисъл бих казал, че съм последовател и, надявам се не пресилено, възпитаник на тези неправителствени организации, тъй като аз съм активен човек, който участва в различни събития, свързани с младежки политики и т.н., както и в професионален план се старая – политически доклади, научни конференции и т.н. В този смисъл бих искал да кажа, че те играят много важна роля за фирмирането на възгледи, за създаване на контакти, обменяне на инфирмация и т.н. Именно в тези школи по гражданско образование и гражданско участие, тъй като точно в тях се сблъскваме реално с проблемите – с това ние конструктивно и активно да проведем дебат, свързан с наши определени проблеми или с неща, които искаме. Няма как да седнем на масата за преговори, да искаме да бъдем равни, да бъдем част от това да вземаме решения, но да застанем на масата неподготвени и да нямаме някакво предложение или в най-добрия случай решение. Тъй като ние като млади хора нямаме опита от това как да реализираме определени неща, свързани било то в организационен характер. Появяват се точно тези школи като „ангел спасител” на нас младите, тъй като освен изброените има и още много – Младежки делегат към ООН, Посланци на НАТО, Младежки екип – Европа. Има много младежки организации, чиято основна роля и цел е да изградят в младите хора тези компетенции на гражданска активност, да участват в обществено-политическия живот. Точно тези школи намират много важно мястов младежкия сектор и тук искам да кажа, че в много от случайте тези младежки програми, младежки събития, които се случват, дават ценен опит.

И това, което се връщам да кажа, че ние като млади хора нямаме опит, но именно чрез тези организации, чрез участието ни в различни събития и т.н., придобиваме този опит, но не бива да се пренебрегва и опитът на останалите. В много от случайте, ако започнем и следваме базата на опита и започнем ние тепърва да опознаваме всяко едно нещо, то няма да ни стигне времето. Именно, че трбява да я има тази приемственост между едно или друго поколение, за да може да продължава механизмът да се върти. Малко като карането на кола – ако искаме да стигнем определена цел, трябва да проявяваме постоянство и да караме с една определена скорост. Вероятно ще се налага и да намаляме, но, ако си представим хипотетично, че една кола върви на пета скорост с 90 км/ч на прав път и си представим, че хипотетично изчезва водачът на автомобила и се появявам аз например или някой друг, но не знам как се управлява автомобил и т.н. и реша от пета скорост да включа на първа, в този случай, както колата се движи с 90км/ч, то аз ще я счупя. В този случай, когато няма приемственост и когато отсъстват тези елементи има точно счупване на тазивръзка, което не, че не е хубаво напротив, но утежнява допълнително процеса и се губи време за нещо, което го е имало и за нещо, което е направено.


Интервюто е взето преди въвеждането на противоепидемични мерки в края на ноември.

436 преглеждания0 коментара

Последни публикации

Виж всички